За безусловното зло на комунизма
09.Септември.2013 /Понеделник/ 13:58:35

Цочо Бояджиев, портал Култура 

Многократно съм мислил за парадоксалността на езика, на който говорим за комунизма. Парадоксът – най-общо казано – се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата (или обаче повече или по-малко откровената апология) и усилието да разберем. Първото изглежда някак по-почтено и по-човешко – и същевременно по-беззащитно и по-уязвимо за агресията на цинизма и безцеремонното високомерие. Второто е бездруго по-интелектуално и уравновесено – и същевременно по-нивелиращо и подвеждащо. Първото е вопъл и стенание, свидетелство за рана. Второто е камуфлиране на травмата, словесно декориране на разядената плът.

Ние като че постоянно осцилираме между тези две крайности, само с огромно усилие удържайки баланса между тях. За нас е сякаш неимоверно трудно да бъдем едновременно емоционално причастни (защото това е човешко и защото сме човеци) и справедливи в оценката си (защото това е интелектуалното ни призвание) за същностен епизод от собственото ни минало. Тази затруднителност е изглежда отнапред кодирана в личната ни история и в отдавнашните ни индоктринации, в утаеното в нас усещане за разобщеност между словото и истината, в непризнаваната охотно убеденост, че словото не е непременно истина, сиреч „откритост”, a-letheia, ами че думите могат не по-малко успешно да прикриват и банализират.

При това ние сме често склонни да не следваме естествения ред, да пред-поставяме вторични и производни определения пред онова, което във философската лексика се нарича „основна дума”, Grundwort, и което организира и придава органична цялостност на нашата реч. Изкусени в постмодерното, винаги само условно и обтекаемо, без съмнение „многоучено” говорене, ние лекомислено пренебрегваме онова простодушно наглед, но дълбоко послание на Христос от проповедта на планината (Мат. 5:37): „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.”

Та тъкмо към това изначално „да, да; не, не” ми се ще най-първо да се обърнем, да не прибързваме с терминологичните разпознавания, които – именно лукаво – могат да затруднят или дори направят невъзможно базисното позициониране на комунизма според скáлата „добро – зло”. Защото например лявото говорене за комунизма като „епизод от модернизационния процес” изкушава към неглижиране тъкмо на разпознаването на феномена с оглед на основната морална противопоставеност, като мимоходом налага усещането за нормалност, естественост и историческа неизбежност, а същевременно скрито подсказва възможността за претълкуване с позитивен знак, разбира се, с отчитането на трудните за отричане „отделни грешки и извращения”. Този тип говорене е извънредно перфиден. Когато например левият интелектуалец (имам предвид действително конкретно лице) съчинява многословна гневна филипика срещу сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност, предпоставяйки мълком обаче „нормалността” – поне в рамките на интерпретаторския ключ „модерност” – на комунистическия режим, защитаван от същата тази Държавна сигурност, думите му ми звучат не само фалшиво и лицемерно, но и просто логически конфузно: защото ако предпоставката е „нормалност”, то и действието, следващо от нея, също би трябвало да е „нормално” и „естествено”, а значи и неподлежащо на морална санкция. Наистина, освободеното от коефициента на нравствеността изглежда лесно за строга научна дисекция, само че в случая с комунизма това би било дисекция на живо тяло, болката от която – така подозирам – не биха успокоили терминологичните седативи. Подобен (квази-неутрален) начин на говорене предполага, но и произвежда лакуни в паметта – в личната, но и в колективната памет. В бездната на забравата пропадат отсъстващата свобода, репресията, страхът, цензурата, контролираната мисъл и съвест, разобщеността на истината и словото, но също и иначе добре познатите ни социални проблеми: постоянен стоков дефицит, принудително заселване чрез механизма на жителството, изходните визи, задължителните манифестации, насилственото облагане.

Ето защо, за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но и сърдечно и ангажирано в травмата на нашето не особено далечно минало, ми се ще да тръгнем от простото „да, да”: Да, комунизмът е зло, безусловно зло. Той е зло – нека изкажем поне този първи и като че най-очевиден аргумент – защото представлява агресия срещу достойнството на човека, срещу онова, което конституира човека като човек: разума и свободата (и действената добродетел, ще ми се да добавя). Всичко останало – индустриализацията и урбанизацията, всеобщото ограмотяване и художествената самодейност – е производно и подлежи на тълкуване и оценка тъкмо от хоризонта на реализираните човешка разумност и свобода.

В един епизод от романа на Солженицин „В първия кръг” героят, обикновен човек с множество житейски лутания и наглед противоречащи си жизнени избори, трябва да отговори за мярата, според която разпознаваме праведното от неправедното. Отговорът гласи: „Вълкодавът е прав, човекоядецът – не.” Затова именно и смятам, че онзи социален проект, който пояжда разума и свободата на човека, е безусловно зло.

В основата на текста е изказване на кръглата маса: „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно” – 9 ноември 2011 г.

Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007).  Има четири издадени стихосбирки: Пясъчен хълм (1999) Пастир на думи (2000), Прозорец на Север (2002) и Сбогуване с предмети и други живи същества (2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др. Активно се занимава с фотография и води курс по философия на фотографията.

Още

ЗАЩОТО СМЕ ИДИОТИ!
13.Септември.2013 /Петък/ 13:55:53
Обичам, когато някой от почти цифровизирания ми телевизор ми обяснява нещо като на идиот.

От една страна - неприятно е, че съм създал такова впечатление.

От друга - ласкателна е мисълта, че някой може да бъде и по-голям идиот от масовия зрител, за да му обяснява по идиотски начин идиотизмите, които върши.

Г-н Кутев, работещ като соцдепутат, наскоро съвсем простичко и ясно, като за идиоти, обясни на всички нещо, което всички си знаехме - защо парламентарната му група въпреки съпротивата си все пак била гласувала за назначаването на г-н Пеевски, та подлуди София и страната.

Човекът едно към едно си го рече - че всички в групата разбирали, че ако не били издигнати от съответната им партия, никой нямало да ги знае, още повече - да гласува за тях. Така че - партийната дисциплина преди всичко, зер, избори, живот и здраве, пак ще има, пак ще се дели баница... И заплахата, че ако не натиснат правилното копче, правителството ще падне, заедно с него - и парламентът ще иде по дяволите и ще трябва да се пишат нови листи, да се търсят нови лица и нови, по-послушни пръстчета, подейства, въпреки, че доста от депутатите след това обясняваха как се срамуват от постъпката си.

Момент - нали депутатската клетва беше, че във всичките си действия щели да се ръководят от интересите на народа?

Интересите на коя част от народа - на онази, която е гласувала за тях или онази, която ги е гудила в листите?

Кое все пак се оказва по-важно - интересите на народа или оцеляването във властта?

Все в тоя ред на мисли се сетих и за желязната партийна дисциплина в групата на ГЕРБ, които два месеца не стъпиха в залата, напук врагу. Въпреки, че някои виха жално, че не си получават заплатите и закусват с хляб и шарена сол. Но - стискаха зъби и нито един задник не бе положен в депутатското кресло - че след това ще има сто тояги на голо!

Което пък ме подсети за призива на лидера на "Атака" по някакъв повод - депутатите от партията му да били гласували по съвест. И те наистина гласуваха по съвест - четните - "за", нечетните - "против"...

Момент - щом днес гласуват по съвест, това значи ли, че вчера, спазвайки партийната повеля, са гласували безсъвестно?

В края на краищата - в Конституцията пише, че народните представители би трябвало да действат в съответствие със своята съвест и убеждения!

Освен, очевидно, когато Партията (с главна буква, като едно време) им нареди нещо друго. Майната им и на убежденията и на съвестта - това са предразсъдъци за простосмъртните, за плебса, който никога няма да се добере до висшата политика и функцията му е веднъж на четири години да гласува къде по съвест, къде - срещу някой лев!

Твърдят, че още преди четвърт век бил отпаднал живковият член Първи.

Може и така да е, ама желязно се спазва!

Защо?

Защото сме идиоти! Или поне - за такива ни мислят.


Румен БЕЛЧЕВ

Още

Сватовници на неприличието
11.Октомври.2020 /Неделя/ 13:15:40

Ето три скорошни истории, които откриват нови хоризонти пред бруталното неприличие в българската политика.
Каракачанов иска Б.Б. и Радев „да си подадат ръка“ – сватосва.
Как да си подадат ръка бре, сватовнико – че те от месеци се ругаят като хамали от Сточна гара/кой прав, кой крив сега не обсъждаме.
Ако те послушат, ще сгазят и последните остатъци от морал в политиката.

Друг сватовник – Христо Иванов.
Няма бивш министър на Б.Б., да го знаете – хванат си завинаги.
Ама „избягал“ си от него, мутросваш го с все сили, това няма значение за този човек, не го интересува какво говорят за него, той има друга граница на търпимост.
По-малодушните политици биха се обесили още след първия словесен залп срещу тях – но Б.Б. можеш с пяна на уста може да го наричаш всякак – все тая.

И, ето – Христо си избърса пяната и се изтърва в „Панорама“ да каже, че може да направи коалиция с ГЕРБ - ако го няма Б.Б., ако се разграничат от него.
Това пък е сватовничество – нахално/сметкаджийско – с лъжата, сватосва себе си с лъжата.
Известно е дори на едно нащърбено жълто паве, че няма ГЕРБ без Б.Б., че тази партия е скроена по негов образ и подобие, хората там са щастливи, ако са прихванали дори един атом от Вожда.
Не знае ли това Христо Иванов, толкова ли е глупав – или се пази да не му смъкнат гащите.
Няма човек, който да е бил край Падишаха, и да не е хванат за гащите.
И правилно - така се прави власт, когато си имаш работа със слабаци.

Друга сватовница – Караянчева, тя пък иска да се само-сватоса направо с Историята.
Държала реч в Търново/по случай Деня на Независимостта – и яростно я освиркали.
Със закъснение видях записа – това е нещо потресаващо.
Непрестанно скандират „Оставка“ - а тя си чете словцето.
Защото си въобразява, че е протеже на Историята – и отмества до безкрая границата на политическото неприличие.
Абе, жено – щом те освиркват, престани да каканижеш.
Кажи две думи само - извини се пред Празника, ако той има значение за теб действително, а не проформа.
Не го подлагай на подобно изпитание.
Никаква чувствителност нямат тия хора.

Да се върнем при Каракачанов – нали ни сватосваше и с македонските грандомани, сякаш забравил, каква вяра е изповядвала организацията, към която се е притурил.
Щяха да го набучат три пъти на кол славните войводи от ВМРО – най-напред за малоумното търгашество с факти от Историята ни.
И какво сега – Каракачанов ще спира Македония за ЕС.
Само гаргите може да плаши по този начин.
Три години се перчехте с „Договора“ - и сладко спахте.
Толкова ли бяхте кьорави – а по-точно коравосърдечни - когато насилваха Истината.
Не ви ли беше ясно, че си имате работа с шавливи жени - и се оказа точно така.
Много пъти писах за проклетото им съглашателство още преди години.* Но тия са глухи - и са послушници в друга църква.

Хайде Каракачанов, като си толкова ербап - спретни един митинг като този в Скопие, с който окончателно ни отрязаха и си присвоиха Гоце Делчев.

А преди да ги сватосаш, прикани Б.Б. и Р.Р. да дръпнат по една реч за нескопосаните ни игри със скопяни– но да са толкова яростни, колкото са, когато се дърлят помежду си.

*Да чуем Ванче Михайлов;

Утре ще ви кажат, че сте македонци;
Хайде да ви видим – как ще се пазарите с Македония;
Македония – полигон за доказване на преданост;
Гоце – разчекнат на две;
И каква стана тя;
Замразете договора с Македония;
Откраднаха Гоце от слънчасалите и др.

ИЗ БЛОГА НА КЕВОРК КЕВОРКЯН 

 

Още

Свобода и четирите основни дефицита на политическата обществена система в България
14.Септември.2013 /Събота/ 08:35:11

1. Фасадна демокрация

2. Мафиотизирана власт

3. Олигархични зависимости на управлението й

4. Ниско ниво на медийна свобода

Това са основните дефицити на политическата и обществена система в България, задълбочили се болезнено по време на 100-дневното управление на тройната коалиция БСП-ДПС-Атака, според Асен Генов, Димо Господинов, Константин Павлов-Комитата и Христо Христев, върху които те обърнаха внимание в петък по време на срещата си с лидера на европейските социалисти в Европейския парламент Ханес Свобода.

Специално е била обсъдена и ролята на ксенофобската, антиевропейска и ултра-националистическа партия “Атака” и нейния лидер Волен Сидеров в продължаващата агония във връзка със съществуването и подкрепата на кабинета “Орешарски” в контекста на отношенията й с мандатоносителя в лицето на БСП.

Четиримата са изразили и изключителното си безпокойство заради реставрационната политика на БСП, свързана с назначения на хора със зависимости от Държавна сигурност, които откровено са служили на репресивния комунистически режим, както и на такива с отявлено криминално минало или действия срещу обществения интерес.

Те не са подминали в разговора и опасностите за гео-полтическата преориентация на България, произтичащи от настоящата политика на управляващите. Разбира се, не на последно място специална тема е била и свободата на словото, което бива все повече задушавано в прегръдката на медийния монопол у нас, както и атаките срещу водещи медии.

Четиримата протестиращи, които са на улиците от Ден 1 и са преки участници във всички знакови събития на Протеста, са споделили общата тревога от действията на полицията, която често надвишава правата си.

Тайните зависимости и големия неизвестен зад назначенията и формирането на кабинета "Орешарски", както и на знаковото такова, от което стартира всичко, а именно на Делян Пеевски, остават вечната нишка в подобни срещи. Въпросът не беше подминат и днес и не получи отговор от Ханес Свобода.

“Акцентирахме и върху това, че е недопустимо управляващите и МВР да фасилитират, организират и настройват подкрепящите кабинета срещу протестиращите срещу него. Запознахме г-н Свобода и с актуалните социологически изследвания за обществените нагласи”, каза Асен Генов, който е косвен виновник за срещата със своето отворено писмо отпреди време. В него той пита Ханес Свобода дали има данни за това, че платени НПО-та организират протестите, на което той отговори отрицателно.

Допълнителна информация за участвалите в срещата:

Асен Генов, блогър, съосновател на фондация "Четиринадесети януари", съавтор на "Бойкометър", един от създателите на събитието #ДАНСwithme и активен протестиращ от 14 юни 2013.

Константин Павлов, блогър, граждански активист, един от авторите на „Бойкометър“, активен участник в протестите от първия ден.

Христо Христев е преподавател по право на ЕС в Юридическия факултет на Софийския университет „Св.Климент Охридски“. Защитил е докторска степен в СУ и университета в Нанси. Активен участник в протестите от първия ден.

Димо Господинов, юрист. Активно протестиращ.

Още

Снимат ме без моето съгласие. Какви са правата ми?
24.Септември.2013 /Вторник/ 11:56:49

В ежедневието се случва да присъствам на снимки и клипове, за съществуването на които дори не предполагам. Умишлено или не, понякога дори поради незнание, авторите на подобни материали навлизат в личния ми свят, лишавайки ме от свободата сам да решавам къде, с кого и как да се снимам. Законовата уредба е доста пестелива, а съдебна практика почти липсва. Това провокира създаването на настоящата статия, която има за цел да ме подготви за бъдещи подобни ситуации, в които адекватно и свободно да отбранявам абсолютното си право на личен живот.

 

Конституционната забрана:

 

В чл. 32 от Конституцията на Република България, като част принципа за неприкосновеност на личния живот, е прогласена забраната  “Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи”. (В “предвидените от закона случаи” означава, че този текст няма да ме защити, когато за целите на наказателно преследване, аз бъда фотографиран от държавен орган. Също така, по време на спортни мероприятия законът предупреждава, че заснетото от охранителните камери по стадионите, ще бъде доказателство в съда срещу нарушителите на реда. Единственото условие е на видно място да бъде поставен знак, който уведомява за съществуването на видеотехника, като дори не е нужно да се съобщава нейното разположение).

 

Защитен съм тогава, когато фотографирането е станало без моето знание ИЛИ изрично съм му се противопоставил. След като зная, че съм обект на подобни действия, но не се противопоставя изрично (виждам, че ме снимат, но не реагирам), се предполага, че мълчаливо се примирявам с чуждото своеволие, а това би имало значение за съда при един бъдещ съдебен спор.

 

Кога е необходимо да поискат съгласието ми преди да ме снимат?

 

За да възникне авторско право за създателя на снимката, законът изисква преди това да бъде дадено съгласие за извършването й от лицето, което ще бъде снимано. Съгласието може да бъде дадено устно, когато става въпрос само фотографирането на снимка. Ако тя ще бъде публикувана, необходимо е писмено съгласие, с което да може да се докаже, че не са нарушени ничии интереси. Професионалните фотографи най-често взимат съгласието на своите “обекти” предварително с декларации-договори, а  различните интернет сайтове, винаги в “условията на ползване” ни предупреждават, че публикувайки свои собствени снимки, ние даваме съгласието си те да бъдат разглеждани от останалите потребители.

 

Важно! Съгласие е необходимо, ако на снимката/видеото се разпознава едно или повече лица. Достатъчно е човекът да може да се разпознае, независимо дали е заснето неговото лице, дреха или татуировка.

 

Кога могат да ме снимат без моето позволение?

 

Законът не изисква съгласието ми, когато:

  • изображението е било направено в хода на обществената дейност, която извършвам, заснет съм на публично или обществено място (например: на кафе пред парламента, народното събрание или президентството, изразявайки гражданска позиция);
  • изображението на лицето ми е само детайл в произведение, показващо събрание, шествие или пейзаж;
  • съм получил предварително възнаграждение за снимката/видеото.

 

Позволено е заснематето с редакционна цел – това е ползването на кадри за представяне пред обществото на събития, представляващи обществен, политически и социален интерес. На спортно или културно събитие също мога да бъда заснеман, ако съответният фоторепортер притежава необходимото разрешение да снима. Това разрешение се дава предварително от организатора на събитието или собственика на помещението и се нарича “акредитация”.

 

Как да се защитя, в случай че моя снимка е неправомерно публикувана в медиите или интернет?

 

Разпространението на снимка в печатно издание или интернет е обработване на лични данни по смисъла на Закон за защита на личните данни, ако от нея по безспорен начин може да бъдат разпознати едно или повече лица. Ако не съм дал съгласието си за публикуването на такава снимка и не са налице разгледаните по-горе условия, при които могат да ме снимат без позволението ми, е засегната неприкосновеността на личните ми данни и аз имам следните възможности:

  • да подам жалба до:

1. Комисията за защита на лични данни в едногодишен срок от узнаване на нарушението, но не по-късно от пет години от извършването му.

2. административен съд, като наред с това имам право да претендирам обезщетение, в случай че съм претърпял вреди.

  • Да подам иск срещу нарушителя, когато в резултат на неговите действия съм претърпял вреди.Имуществени вреди ще претърпя тогава, когато например в следствие на публикацията ме уволнят от работа или не сключа важна сделка. Ако последствията от публикуването засегнат личността и достойнството ми, физическото и емоционалното ми състояние, аз ще имам възможността да претендирам обезщетение за неимуществени вреди, което съдът определя по справедливостИ в двата случая вредите трябва да се докажат!

 

(*) Настоящата статия има за цел да очертае някои основни Ваши права, като няма претенции да бъде юридически съветник. Ако имате затруднения с упражняването на тези основни права или случаят е по-сложен – съветваме Ви да се консултирате с юридически експерт. (*)

Автор:

Христо Милчев Георгиев 

Още

ХРЪТКАТА ВЪЗКРЪСВА?
29.Август.2015 /Събота/ 12:40:57
Въпреки че съставът на шестия сезон на сериала „Игра на тронове“ е пазен в пълна тайна, нови спекулации се завихриха около съдбата на героите от култовата продукция.
Това, което се знае със сигурност до момента, е, че Иън Макшейн и Макс фон Сюдоф ще прекрачат границите на Вестерос, но  създателите на поредицата още не са публикували обичайното промовидео с актьорите, пише „Венити Феър“.

И докато почитателите на „Игра на тронове“ се чудят кои ще са новите актьори, които ще спират дъха им, наблюдателни фенове край една от снимачните площадки – в Белфаст – докладваха появата на един от смятаните за мъртви стари герои в близост до снимачната площадка на продукцията.

Новината се отнася до Рори Маккан, който играе Сандор Клегейн – Хрътката. Актьорът е бил забелязан в хотел, използван често от екипа на „Игра на тронове“, а в същото време в града е имало снимки. Откъдето тръгнаха и спекулации, че поне един от героите, които намериха смъртта си в предишния сезон, ще се появи отново в сериала. Уви, това може би няма да е Джон Сноу, чиято смърт разтърси милионите му фенове.

Конспирациите около книгите „Песен за огън и лед“ на Джордж Мартин относно съдбата на Хрътката са във вихъра си. Някои фенове твърдят, че героят всъщност се възстановява от раните си, нанесени му в боя с Бриан, и прекарва остатъка от дните си в анонимност като гробар в манастир.

Това, на което читатели и зрители се надяват, е в някакъв момент да се стигне до бой на живот и смърт между Планината, Грегор Клегейн и Хрътката. Перспективата за такъв братски дуел е доста привлекателна, но изисква жестоко завъртане на сюжета. И все пак, Game of Thrones многократно изненадва феновете си именно с такива обрати, които са доказателството, че девизът на всеки GOT почитател би следвало да е „Очаквай неочакваното“.

Още